Парите – уж най-големият стимул за живот в града. „Тук има повече работа, повече възможности, по-добри заплати“ – това е мантрата, която всички повтарят. Но ако спреш за момент и се огледаш, няма ли да видиш друго?
Истината е проста: градът те държи в капан. Работиш, за да плащаш. Плащаш, за да работиш.
Високи наеми. Безумни сметки за ток и парно. Такси за транспорт, за детски градини, за паркинги. Непрекъснати „малки“ разходи – кафе на крак, обяд навън, абонаменти, които дори не ползваш. Всичко е пари.
И така, в края на месеца се оказва, че заплатата, която изглеждаше „голяма“, се изпарява. Не я усещаш. Защото тя никога не е твоя. Тя е на банката, на комуналните услуги, на хазяина, на магазините.
А колко хора работят две, дори три работи, за да „изкарат“? И за какво? За апартамент, в който дори не прекарват време, защото са по цял ден навън. За кола, която седи в задръствания по 3 часа. За вещи, които носят радост за ден и тежест за години.
Нарича се финансово робство. И то е най-видимо в града. Защото колкото повече печелиш, толкова повече харчиш. И толкова повече губиш – време, здраве, свобода.
На село картината е друга. Не е нужно да тичаш като хрътка за следващата заплата. Разходите са по-ниски, нуждите – по-малки, животът – по-смислен. Там парите работят за теб, а не ти за тях.
Замисли се: колко години от живота си си готов да дадеш на сметки и кредити? Колко пъти още искаш да чуеш „заплатата свърши“ на 20-то число? Колко време още ще работиш, без да живееш?